Любов и разкаяние

„Не мисля, че си струваше.“ Тами е майка, на която ѝ се иска да не е ставала такава. „Не ме разбирайте погрешно, обичам децата си. Но това коства много: психически, емоционално и физически.“

Тами пише под псевдоним във феминисткия сайт Vagenda: „Тялото ми беше съсипано, трябваше да се подлагам на операции след това, за да поправя всичко, причинено ми от изкарването на 4-килограмово бебе през тялото ми. А най-лошото беше, че като изразявам честно всичко това, значи съм чудовище... Изглежда сякаш цялото ти същество се превръща в нищо повече от служебен проводник за успеха на децата ти.“

Но защо жените съжаляват, че са родили?, чуди се Джедидая От в статията си в The Guardian.

„Майчинството не е вече всепоглъщаща роля за жените, може да е и второстепенна, а може и да не я избереш въобще“, казва Тони Морисън в книгата на Андреа О' Райли Motherhood: A Politics of the Heart, и добавя: „Това беше възможно най-освобождаващото нещо, случвало ми се някога.“

За Морисън и за безброй други, „изискванията на децата ми бяха неща, които никой друг не ме е карал да правя. Да бъда добър мениджър. Да имам чувство за хумор. Да създавам нещо, което може да ползва и някой друг. И те не се интересуваха от нещата, от които се интересуват другите хора, като например с какво съм облечена, или дали съм привлекателна. Ако човек се вслушва в децата си, може да се освободи от багаж и суета, и от всякакви други неща, като по този начин създава по-доброто си Аз - онова, което му харесва.“

В различни култури и континенти обществото изгражда този идеал за майчинство, отделяйки внимание на факта защо то е толкова важно, като прави списък на нещата, които майките не бива да правят: да пушат, да правят случаен секс, да работят, вместо да вземат отпуск по майчинство. Но най-голямото табу е някоя майка да каже, че съжалява, че е станала такава.

Ето защо дебатът около станалия изключително популярен хаштаг #regrettingmotherhood (regretting motherhood – да се разкайваш за майчинството, бел. ред.) се развива доста интензивно в последните няколко седмици.

То започва с Орна Донат – израелска социоложка, която е решила да няма деца и ѝ е писнало да я смятат за аномалия в страна, в която обикновено жените имат по три деца. Миналата година Донат публикува изследване, базирано на интервюта с 23 израелски майки, които съжаляват, че са родили.

В проучването си тя твърди, че „майчинството, макар и да може да е извор на лично удовлетворение, удоволствие, любов, гордост, доволство и радост, в същото време би могло да е царство на страдание, безпомощност, неудовлетвореност, враждебност и разочарование, както и арена за подтисничество и подчинение.”

Но целта на изледването не е да даде възможност на майките да изразят противоречивите си чувства относно майчинството, а по-скоро да даде място за изразяване на жени, които всъщност „искат да „отменят” майчинството”, нещо, което Донат описва като „неизследвано преживяване на майките”.

Проучването ѝ разпалва яростен дебат. В Германия новелистката Сара Фишър публикува Die Mutterglück-Lüge („Лъжата „Майчинско блаженство”) с подзаглавие „Да съжаляваш за майчинството – защо бих предпочела да съм баща”; писателките Алина Бронски и Дениз Вилк в книгата си „Премахването на майката” анализират несъвместимите реалности на традиционния образ на майката в Германия и съвременните изисквания на работната среда; в същото време известният германски журналист Харалд Мартенщайн пише, че тези „разкайващи се за майчинството” извършват насилие срещу децата си, ако се изправят пред тях с всичките си негативни емоции относно майчинството (дори и да казват, че обичат децата си, както повечето от тези майки). Според Мартенщайн съжалението, че си станала майка, произлиза от наивно, черно-бяло мислене – продукт на нереалистични очаквания, грешен партньор, характера на майката и перфекционизма ѝ. За него всичко това е безсмислено, като да се вайкаш за разлято мляко.  

„Идеологическият тласък да бъдеш майка”, както го описва Донат, може да се срещне във всяка прослойка на обществото и се основава на силната идея, че истинското женско щастие е постижимо единствено чрез майчинството. Тези, които се опитват да се противопоставят на този наратив, срещат съкрушителна опозиция, която прави труден честния, открит дебат.

Изглежда не е важно, че майките, които съжаляват за опита си като такива, почти винаги подчертават, че обичат децата си.

Донат говори за идеологическите обещания, които се дават на бъдещите майки, относно радостта от отглеждането на деца, както и за „паралелната с това делегитимизация на жените, които остават бездетни”, смятани за „егоистични, антиженствени, жалки и по някакъв начин сбъркани.”

В сайта Mumsnet се вижда, че има много различни аспекти на жените, които скърбят за загубата на предишния си живот и се сражават с всекидневната реалност на майчинството.

„Не е следродителна депресия”, пише една потребителка. „Не съм депресирана или в лошо настроение. Без съмнения някой ще се опита да ме убеди, че е така, точно както нещастните викториански дами са били окачествявани като душевно болни, защото са били отчайващо нещастни с живота, който обществото им е определил. Изключително съм щастлива с живота си или по-скоро – бях. Синът ми е прекрасен, а мъжът ми ми помага много. Обожавам ги и двамата. И не, не съм била натискана да раждам. Бях влюбена в идеята да стана майка. Мислех си, че искам това. Обществото ми каза, че искам това, нали?”

И аз съм майка и макар че не съжалявам за това, мога дълбоко да съчувствам на жените, които се чувстват предадени от вечния мит за радостта от майчинството като биологично предразположение. И се чудя, ако аз сама съм избрала да стана майка, дали не е защото цял живот съм възпитавана да вярвам, че майчинството е единственото нещо, което ще ми донесе пълно щастие. Не съм сигурна.

Целта на Донат е проста: иска ѝ се да бъде позволено на майките да преживяват майчинството субективно, с опит, който може да комбинира любов и съжаление, такъв, който ще бъде приет от обществото, без значение как изглежда.